Жената чудо
PREMIUM LIfestyfe | 08.01.2018 | Ивайло „Нойзи“ Цветков
Запознайте се с Лили Мирянова – майка, екстремна спортистка, маркетинг директор на Артекс Инженеринг, педагог и въобще изключителен мечтател.
Лили Мирянова е нещо като епитом на soul-searching-а: 24-годишно момиче с 4-годишен син, което не престава да изследва себе си и да се чуди какъв е планът за бъдещето (и въобще съществува ли такъв), докато не на шега e маркетинг директор на архитектурно-строителната компания АРТЕКС ИНЖЕНЕРИНГ. Обича екстремните изживявания (съвсем скоро й предстои да се метне от самолет в САЩ и стискам палци всички парашути да се отворят). Накратко, Лили е секси и смела. Не само заради екстремните й занимания, а и заради решителното собствено мнение, което тя не се страхува да изрази – особено по въпросите на образованието, защото е учила педагогика. Чуйте я: имаме спешна нужда от подобни личности. PREMIUM LIfestyfe се срещна с нея, за да й зададе няколко въпроса.
Каква е сега тази работа с екстремните спортове? Обясни ми я като на лаик.
Нийл Доналд Уолш е казал, че животът започва на ръба на комфортната ни зона. Истинско изкуство е да се научиш да вървиш по него, без да се подхлъзваш.
Нийл Уолш?! Тoва му го е съобщил сам Господ, те нали си „приказват“. (Смях.)
Ти се шегуваш, но на мен лично това, което ми дават екстремните спортове, е този ръб, отвъд моята комфортна зона, където сигурността е спорна и може да се почувстваш жив заради това, че си близо до някаква травма или дори до смъртта си. Че си тотално извън своя елемент. Хората сме способни на невероятни неща, когато предизвикваме себе си. Не сме създадени нито да покоряваме върхове, нито дълбочини. Но го правим. Покоряваме самите себе си.
А къде е ръбът между изчисления риск и безразсъдността?
Това е най-трудният баланс в живота като цяло. Не само в екстремните спортове, а във всички аспекти на битието ни. Трябва да намерим как да балансираме по тази тънка линия. Дали ще е ръб, отвъд който е пропастта, или смела инвестиция в нещо, трябва винаги да знаем кога сме „all in“ и кога е време да отстъпим назад.
И ти намери ли го?
Мисля, че съм го намерила. Лишавам се от излишни рискове, нека така да го кажем. Да имаш дете променя всичко – това, което си правил, това, в което вярваш. Синът ми ме излекува от непрестанното ми търсене на адреналин. Което си е изморително! Преди него бях твърде безразсъдна. Но наистина с детето всичко се променя. Много е интересно, че човек изведнъж сякаш влиза в образа на своите собствени родители и си спомня техните реакции и опасения, когато той самият е правил такива неща в детството и юношеството си. И сега се чувствам по същия начин с моя син. Ако той ми каже, че отива на върха на някоя планина да спуска някой връх със ските или сноуборда, първоначално бих се побъркала. Хубавато при мен е, че и аз съм доста луда и ще мога да практикувам заедно с него всичко. Както и да му дам всичките познания, които вече имам. Като възрастен, като човек, който вече е минал през безразсъдната част, през рисковете и грешките, свързани с екстремните начинания, като човек, който вече не е твърде безгрижен, смятам, че мога да му предам доста знания и да му „налея“ акъл. Дали ще се получи, ще видим.
Кое е най-екстремното нещо, което си правила? Можеш да ми отговориш примерно: прочетох „Война и мир“.
(Смях.) Не. Ще ти отговоря така: най-екстремното нещо, което съм правила, е да родя дете на 20-годишна възраст. Но ме кара да преосмислям живота си. Всеки ден. Едновременно да се чудя „защо?“ и да благославям решението си. Трябваше да се науча да балансирам между това да съм дете и да съм родител. След 20 години ще го питам дали съм се справила.
И той ли е такова хиперактивно кълбо като теб?
Със сигурност крушата не пада по-далеч от дървото. Много е активен и е много безразсъден, точно каквато бях аз като малка.
На какво го учиш?
Най-вече на търпение, защото аз нямам/нямах. Искам/исках всичко сега и веднага – като всички деца, предполагам. Смятам, че той може да бъде по-добър от мен един ден. Не е задължително да се превръщаме в родителите си.
А ако се окаже същият сангвиник като теб – какво търпение?
Нека бъде! Див и щастлив. Моя работа е да му покажа как се балансира. Пожелай ми успех.
Какво научи от своите родители, с цялата им успешна бизнес кариера?
От баща ми специално (арх. Пламен Мирянов – бел.ред.) – че човек трябва да мисли мащабно. И че ако правиш нещо, то трябва да има полза за теб, за обществото като цяло и да оставя следа – да бъде двигател или начало на промяната. Не сме сами на тази земя, че да мислим само за себе си. А и не пораснахме ли достатъчно, че да знаем, че промяната е само в нашите ръце?
Какво върши маркетинг директорът на АРТЕКС?
Маркетинг директорът на АРТЕКС е човек, който е много далеч от архитектурата всъщност. Аз по-скоро виждам нещата през очите на потребителя и на обществото, което често е критично към модерната архитектура. Това ми дава предимства, защото архитектите винаги ще се възхищават на някоя сграда, която е много дръзка, но тя невинаги ще изглежда добре за бъдещите живеещи в нея или за тези, които живеят около нея. Ние в АРТЕКС имаме един вид девиз – че една сграда трябва да служи на хората и на града едновременно. Т.е. не всичко, което е добро само по себе си, е добро на някое място, където просто няма да седи естетически издържано. Сградата трябва да се вписва в средата си. И аз се занимавам много и с тази част – какво ще направи сградата за съседите, за околните площи, за София. През останалото време се занимавам с онлайн маркетинга, което е „вълнуващо“.
Понеже все пак си учила педагогика: ако станеш министър на образованието, първите три неща, които ще направиш?
За мен най-важна е подготовката на кадрите, но не е само тя. Трябва да има и мотивация на учителите, които изпълняват тази така важна длъжност в обществото, затова определено бих увеличила тяхното заплащане. Впоследствие бих се постарала да настъпят реформи в образованието. Най-вече в университетите, където се изучава педагогика. Виж, това, което се случи с българското образование, е, че в момента се търси количество за сметка на качество. Защото някъде беше прогнозирано, че до 2020 или 2025 г., може и да бъркам, над 65% от обществото ще има висше образование. Притеснява ме обаче на какво ниво ще бъде. Така или иначе това е планът. Затова критериите за постъпване в университет падат, за да могат повече хора да завършат бакалавър. Както и самите преподаватели в университетите трябва да пишат дори минимални оценки на хора, които нямат нито мотивация да се развиват, нито намерение да работят по избраната специалност. Тe търсят един лист хартия. А в световен мащаб виждаме непрестанно постиженията на хора без диплома, даже без средно образование. Оказва се, че образование и знания не са еквивалентни.
Защо се е насадило усещането у нас, че това да станеш учител е нещо като last resort? Т.е. ако нищо не стане от теб, може да станеш учител.
Наистина има такова усещане – че учителската професия не е престижна по никакъв начин. Тя не само в България не е престижна. В други страни също е по този начин. Защо е непрестижно? Търся отговора дълго време. Дали е заплащането? Дали е недоволството на родителите от учителите на децата им? Дали са самите ученици, които демотивират хората, насочили се към професията? Началните учители формират уменията за придобиване на знания, те формират начина на мислене на децата. В Древна Гърция това е било най-важното в академиите – да можеш да разсъждаваш. С тази задача нагърбваме учителите на най-малките, които работят за минималната заплата в България, която не надхвърля 500 лв. Държим сметка за метода им на работа. Подтикваме децата си към неуважение и липса на дисциплина в училище. Стимулираме ги с модерните технологии и те постепенно губят способността си да се съсредоточават и реагират на стандартни стимули. В кого е вината, не знам. Комплексна е. И в самото образование, във всичките му нива, и в самото общество.
Разбрах: като цяло трябва да се почне от образованието, а не от правосъдната реформа. (Смях.)
Да, определено трябва да се започне от образованието. Ти специално го знаеш по-добре от всички. Тръгвам си от този разговор с усещането, че позитивният индивидуализъм е „ключът“ – и че ако повечето българи приличаха на Лили, системните проблеми у нас щяха да бъдат далеч по-лесно решими. Лили, без да иска, ми даде кураж – на мен, представете си, стария циник – и ме зареди с положителна енергия. Поне за седмица напред. А вас?